Главна страница | единственият Бог

Аргументите на ЕДИНОБОЖИЕТО (Част 1)


 [Пътникът, който бил изпратен на света зара­ди вярата и извършил мислено пътешествие в цялата вселена, за да попита всяко нещо за своя Творец, да се запознае на всяко място със своя Господ и да укрепи до степен на абсолютна си­гурност вярата си в непременното съществуване на своя Бог, Когото търсел - този пътник се обърнал към разума си с думите: „Ела да изле­зем заедно на ново пътешествие, за да видим ар­гументи, които ще ни отправят към единствеността на превеликия ни Творец, преславен е Той и всевишен."

С обзелия ги копнеж тръгнали да търсят тези „Аргументи на единобожието" и на първите сте­пени открили наличието на четири свещени ис­тини, които владеят цялата вселена и до равни­щето на очевидността задължително предпола­гат необходимост от единобожието.]

 

Първата истина: абсолютната божестве­ност

Обсебеността на всяка човешка общност от даден вид богослужене и заниманията й с него, сякаш е природно свойство; изпълнението на вро­дени задължения и функции от всички живи съще­ства и дори от неодушевени творения, което е като вид богослужене; превръщането на всички материални и духовни благодеяния и дарове, ко­ито обсипват творенията, в средство за поклоне­ние и признателност за предоставената възмож­ност да се служи; изявяването на неведомото и обявяването чрез откровение и вдъхновение на нуждата от преклонение пред единствения Бог - всичко това би трябвало очевидно да потвърди реализирането и властването на единствената абсолютна божественост.

Доколкото истината за подобна божественост съществува и е в наличие, тя не ще приеме съдружаване с нея, защото онези, които й откликват с признателност и богослужене, тоест се подчиня­ват и стават Божи раби, са одухотворени плодо­ве на върха на вселенското дърво. Ако е възмож­но да съществуват други, които са способни да привлекат вниманието на разумните творения, да ги спечелят, да ги накарат да са им благодарни и признателни, да се опитат да изтрият от съзна­нието им техния истински обект на обожание, който лесно може да бъде забравен, защото е невидим за очите и скрит от погледите, това би противоречало на природата на божествеността и би било отрицание на свещените й цели. Невъзможно е то да бъде прието. Оттук Свеще­ният Коран сурово отхвърля съдружаването с Аллах и отправя заплаха към съдружаващите, че ги очаква мъчението на Ада.

Втората истина: абсолютното господство

Всеобщото и всеобхватно разпореждане с мъдрост и милосърдие от страна на неведома ръка сред вселената и особено сред живите същевтва в грижите за тяхното отглеждане и предоставянето им на препитание, което протича паралелно по един и същ начин, във всички посоки и под ненадейна и неочаквана форма, като някои твари подпомагат други - всичко това са само излъчвания и сияние, които доказват единстве­ното и абсолютно Божие господство и дори са неопровержим аргумент за неговата реалност.

Доколкото съществува единствено абсолют­но господство, то не ще приеме съдружаване и въобще никаква съвместност, защото най-важните му цели и крайните му стремежи са раз­криване на неговата красота, обявяване на не­говото съвършенство, демонстриране на него­вите скъпоценни произведения и показване на уникалните му шедьоври. Всички тези цели се съчетават у всяко одухотворено създание и дори в отделните съставни елементи. Затова е напълно изключено единственото абсолютно господство да приеме каквото и да било съдру­жаване или съдружници, защото сляпата наме­са на съучастник в което и да било творение, колкото и да е малко, и в което и да било живо създание, колкото и да е дребно и елементарно, ще поквари тези цели, ще анулира тези стреме­жи и ще отклони съзнанието от тази умисъл, от желаното и възнамеряваното, към причините, което напълно противоречи на естеството на абсолютното господство и е посегателство спря­мо него. Затова би трябвало единственото аб­солютно господство да забрани съдружаването и проявленията му под каквато и да било фор­ма. В своите знамения и думи, и дори букви и  външен облик, Свещеният Коран постоянно дава множество указания за единобожието, светост­та, пречистотата и прославата, което произтича от това най-велико тайнство.

 

Третата истина: съвършенствата

 

Да, всичко във вселената - върховните премъдрости, необичайната красота, справедли­вите закони, мъдрите цели - всичко сочи очевид­но, че истината за съвършенствата съществува, а тя е видимо свидетелство за съвършенството на Преславния Творец, Който е създал тази все­лена от нищото и я управлява във всички посоки по чудодеен, привлекатателен и прекрасен начин. Освен това тя е ясно доказателство за съвършен­ството на човека, който е одухотворено огледа­ло, приемащо и отразяващо проявленията на Тво­реца, превелик и върховен е Той.

Доколкото истината за съвършенствата съще­ствува, както и съвършенството на Твореца, Кой­то е създал вселената съвършена, това е безспо­рен и реален факт. Доколкото съществува и съвършенството на човека - най-добрия плод във вселената, наместника на Аллах на земята, най-почитаното създание и най-любимото произве­дение на Твореца, преславен и всевишен е Той, - това също е безспорна и реална истина. А съдружаването превръща вселената, надарена със съвършенство и видима мъдрост, в играчка за ръката на случайността, в забавно развлечение за природата, в жестока и ужасна кланица за живите същества, в мрачно и страховито събиране нa имащите разум, защото там всяко нещо изпада в небитието, спуска се към залез и скоро си отива без цел и стремеж. Съдружаването прини­зява и човека, чиито съвършенства личат от де­пата му, до най-долното стъпало на животинския свят като най-гибелното и най-жалкото творение. Съдружаването спуска завеса върху всички създания, свидетелстващи за абсолютното све­щено съвършенство на прещедрия Творец, а те са огледалата за проявленията на Неговото съвършенство, преславен е Той. Така се анулира резултатът от Неговата активност и съзидател­ност. Затова съдружаването въобще не може да се опира на никаква истина и да пребъде във все­лената.

 

Четвъртата истина: абсолютната власт

Да, който отправи към вселената обхватен и изучаващ поглед, ще забележи, че тя е като мно­го внушително царство, изключително дейно и величествено, и ще я види като огромен град, ръководен мъдро и управляван от пределно сил­на и респектираща власт, и ще установи, че вся­ко нещо и всеки вид са отдадени и подчинени на определена функция. В едно от кораничните зна­мения се казва: „На Ал­лах принадлежат войнствата и на небесата, и на земята." (48: 7) Военната метафора тук известя­ва, че всички създания, като се започне от армии­те на атомите, бригадите на растенията и полко­вете на животните, и се стигне до войските на звездите, всички са мобилизирани Божи войни­ци. И най-дребните служители, и най-високопос­тавените бойци, всички се подчиняват на доми­ниращите съзидателни команди, действащите заповеди и закони на Пресветия цар, което до­казва с дълбоки и очевидни аргументи наличие­то на единствена абсолютна власт и единствено цялостно управление.

Доколкото единствената абсолютна власт е съществуваща и налична истина, съдружаването не би трябвало да бъде друга истина, защото и в Свещения Коран е казано:„Небесата и земята щя­ха да се разрушат, ако имаше на тях други бого­ве освен Аллах." (21: 22) Категоричната истина, обявена от това коранично знамение, гласи, че ако в разрешаването на даден въпрос се намесят множество влиятелни ръце, той се обърква. Ако в някое царство има двама владетели или дори ако в някой район има две отговорни лица, редът се опорочава и разстройва, и управлението се превръща в анархия. Но напротив, свидетели сме на безупречен ред, който действа от крилото на комара до небесните светила, от клетките на тялото до съзвездията и планетите, и не е възможна намесата на какъвто и да било съдружник на Аллах, дори с размер на прашинка.

И така, самото управление предполага нали­чие на могъща позиция, която не би приела съпер­ник и противник, защото това би означавало да се надхвърли висотата на властта и да се пречу­пи мощта й.

Да, след като човекът, който поради слабостта и безсилието си винаги се нуждае някой да го подпомогне, с гнет убива брат си или децата си заради външна, частична и временна власт, това подсказва, че властта въобще не приема съпер­ничеството. Ако безсилният човек прибягва до подобно дело само заради частична власт, при никакво положение не би могло Абсолютно все­могъщия, Който владее цялата вселена, да допус­не някаква намеса или съдружие с някого в Сво­ята автономна свята власт - ос на абсолютното Му господство и на цялостната Му реална боже­ственост.

Избрани части от "Великото знамение" 

Наблюденията на един пътешественик, който пита вселената за своя творец.

Share this