Главна страница

„С какво ни дарява религията?”


  “...които вярват в неведомото...” (Коран, Сура Кравата: 2)

Ако искаш да узнаеш какво щастие и благодеяние и каква сладост и покой се крият във вярата, чуй този кратък разказ.

Един ден двама мъже потеглили на път за отдих и търговия. Първият, който бил себелюбив и злощастен, тръгнал в една посока, а другият, който бил набожен и щастлив, потеглил във втора посока.

Себелюбивият и горделивият, който бил и песимист, попаднал в страна, крайно злополучна и нещастна според него. Това било съответното възмездие за песимизма му. Където и да се насочел, виждал безпомощни клетници да крещят и стенат в ръцете на жестоки тирани и по причина на рушителните им деяния. Мъжът виждал това тъжно и болезнено положение на всички места, които посещавал. В очите му цялото царство придобило форма на всеобщо траурно събиране. Той не открил за себе си друг лек за болезненото си и мрачно състояние освен пиянството. Хвърлил се в опиянението, за да не чувства положението си, защото започнало да му се струва, че всеки един от жителите на царството е негов враг и го дебне, и че е странник и чужденец. Той си останал в мъчително и болезнено душевно състояние заради ужасните погребения, които виждал наоколо и заради сираците, които плачели горчиво и отчаяно. А другият мъж – набожният, който служел на Аллах и търсел правдата,  имал хубав нрав, тъй че попаднал при пътуването си на добра страна, която според него била безкрайно прелестна и красива. Този праведен мъж виждал в царството, в което дошъл, чудни празненства и превъзходни тържества в пълен ход, и във всеки край – радост, и във всяко кътче – ликуване, и на всяко място – светилища за споменаване на Бога. Той дори започнал да вижда у всеки жител на царството свой искрен приятел и любим роднина. После забелязал, че при честване на масова демобилизация цялото царство издавало възгласи на радост с викове, съпроводени от думи на признателност и благодарност. Чул сред тях и звуците на оркестър, който свирел бойките си мелодии, съчетани с възгласи на гръмък такбир (“Аллаху акбар!-Аллах е Най-великият!”) и горещ тахлил (“Ля иляха илля ллах!-Няма друг бог освен Аллах!), с щастие и гордост по повод зачисляването на новобранци на военна служба.

     Докато първият мъж, песимистът, бил обзет от собствените си болки и болките на всички хора, вторият, щастливият оптимист, бил радостен с радостите на всички хора и доволен с доволството им. Освен това приходите му от търговията били добри и благословени. Той бил признателен на своя Господ и Му отдавал прослава. Когато се завърнал при роднините си, вторият човек срещнал първия и го попитал как е и какво му се е случило. Като узнал всичко за състоянието му, казал: “Човече, ти си изгубил ума си! Песимизмът вътре у теб ти се е отразил външно и си започнал да си въобразяваш, че всяка усмивка е вик и сълза, и всяка демоби-лизация и отпуска – ограбване и ощетяване. Върни се към здравия си разум и пречисти сърцето си! Дано това тежко було падне от очите ти! Възможно е да прогледнеш за истината в най-сияйния й образ. Господарят и владетелят на това царство е в най-висока степен справедлив, милостив, благодетелен, могъщ, акуратен, съзидателен, добър. Царство, постигнало толкова висок напредък и развитие, както си се уверил с очите си, не може да има такъв образ, какъвто фантазията ти е нарисувала.”

После злощастният човек започнал да се опомня и постепенно да се връща към здраво-мислието. Той разсъдил със собствения си ум и казал: “Да, бе ме сполетяла лудост заради многото пиене. Аллах да е доволен от теб, ти ме спаси от Ада на злощастието!”

О, моя душа, знай, че първият мъж е неверникът или нехайният разпътник. Животът на този свят му изглежда като всеобщ траур и всички живи същества са сираци, които плачат заради ударите на изчезването и плесниците на раздялата. Хората и животните са изоставени творения, които нямат нито пастир, нито собственик, мачкани от лапите на смъртта и из-стисквани от нейната преса. А съществуващите огромни масиви като планините и моретата са сякаш овехтели погребални носилки и ужасни трупове. Такива удивителни болезнени представи, произтичащи от човешкото неверие и заблуда, карат човека, който ги споделя, да изпитва горчиви душевни терзания.

Вторият мъж е вярващият, който притежава правдиво знание за своя Творец и е убеден в Неговото съществуване. На него земният свят му изглежда като дом на милосърдието и място, където човечеството и животните се учат и тренират, и като поле за проверка и изпитание на хората и джиновете.

Всички смърти – и на животни, и на хора – са прекратяване на функциите и приключване на задълженията. Онези, които приключат жи-тейските си функции, духовно радостни се сбогуват с този тленен свят и преминават в друг, безгрижен свят, лишен от скверностите на материята, болките на времето и мястото, превратностите на съдбата и бедствените събития, за да се отвори широк простор за нови служители, които идват устремени към своите задачи.            

 

И всички раждания – и на животни, и на хора – са като военна мобилизация, получаване на оръжие, нагърбване с функции и задължения. Всяко създание е само служител и радостен воин, който се намира под правилна повеля, удовлетворява се с малко и е непретенциозен.

Гласовете, които се носят и ехото, което отеква по кътчетата на земята, са или зикр (споменаване на Аллах) и тасбих (възхвала на Аллах с думите “Преславен е Аллах!”) за нагърбване с функциите и пристъпване към тях, или шукр (благодарност) и тахлил (повтаряне на формулата на единобожието: Ля иляха илляллах! – “Няма друг бог освен Аллах!”), с които се възвестява приключването на задълженията, или пък това са напеви в резултат на страстно желание за труд и радост от него.

Според възгледите на вярващия човек всички същества са приветливи служители, дружелюбни изпълнители и хубави книги на Него-вия прещедър Господар и милосърден Владетел. Така чрез вярата му (иман) се изясняват твърде много подобни на тези истини, които са безкрайно нежни, възвишени, приятни и изтън-чени. Следователно вярата (иман) наистина съдържа духовно семе, откъснато от райското дърво Туба. А неверието (куфр) крие духовно семе, отделено от адовия Зокум. Значи спасението и вярата могат да съществуват единствено в исляма и вярата (иман).

Ние трябва непрекъснато да повтаряме:  “Слава на Аллах за ислямската религия и за пълноценността на вярата (иман)”!